След около час шофиране, тя стигна до словенската граница. Пред нея се разкри гледка от хиляди автомобили. Музиката в колата й бе приглошена, отпунса се на седалката и зачака,мислете нахлуваха в  главата й. Объркани, спонттани и  неканени, те напълно я превземаха и тя им се отдаде. Хиляди въпроси изкочиха в съзнанието й,но един бе по-важен от всички останали.  " Има ли безнадеждна ситуация, или просто винаги има изход?"  Взе си личната карта, пожела лека работа и продължи пътя си....
Караше    мълчеливо в тъмнината, музиката беше все още приглошена и тя осъзна, че бе изморена. Очите започнаха да се притварят, ръката й бе поддута от работа и ужасно я болеше вече, краката изтръпваха, за кръста, нямаше смисъл да говрим... Спря на първата бензиностанция, закупи си вода, освежи се в тоалетната, усмихна се на продавача и излезе. Беше в Хърватия... запали цигара и се подпря на  колата. Какво ставаше с нея, защо всякаш изнемогваше в момента, как тялото я предаваше, когато мозъкът знае,тя не може да спре сега...
Часовете минаваха, умората  продължаваше да расте, но тя не спираше.Най-накрая, почти заспала стигна до сръбско-българска граница и всякаш там точно, където пишеше "Република България", тя получи прилив на енергия, вече не й се спеше, крака не я боляха, усещаше дясната си ръка и един товар просто падна от нея преминавайки на родна земя. Отвори прозореца,миришеше й на "вкъщи", погледна към яркото слънце, като си мислеше, че вероятно е неделя сутрин, включи телефона си, запали вече безгрижно цигара, шофирайки по раздробеният български асфалт, се чувстваш спокойна. Не след дълго обаче, спокойствието бе нарушено от прииждащите събщения за пропуснати повиквания, от messenger с въпроси, от what up с информация и продробснити за работния процес... На кого да звънне първо и как да отговори на всички,та тя шофираше повече от 22 часа, беше полужива тялом, но съвсем адекватна.
Спря на пъравата бензиностанция, насочи се директно към тоалетната, поглеждайки се в огледато, видя че изглежда добре, предвид умората, която чувстваше.Освежи се, наплиска лицето си с вода, пренебрегвайки факта, че има грим, намрази се, защото държеше на безупречен външен вид, което в момента вероятно разбирате не бе точно така, но все пак направи какво можа и потегли към малкия Южен град. Постави слушалки в ушите и започна да звъни подред. Първо беше важно, да се обади в къщи, набра приятелят си и зачака...  -Къде си? - попита той.
-Преди София, туко що минах границата. Какво става там? Баща ми  как е?
-Днес бяхме на доктор, той сам го пожела, но бяхме в спешното. Една инжекция диазепам, а също така говорих с невролог и взехме хапчета. - обясни й. 
-Ок. Сега да разбирам, че е по добре? - питаше го тя.  -Шофирай внимателно, ще говорим като се прибереш. - заповеднически каза затвори.
Тя продължи да звъни подред, да изслушва внимателно всички, както и обясняваше забавянето си с 10 часа.Трябваше да му се обади, знаеше го, но всякаш се наслаждаше на факта, че може да не го направи. Той и бе писал е messenger:
-Къде си любов моя? Тя го прочете 5 пъти и се зачуди,да му пише или да звънне, тъй като имаше 17 пропуснати от него,просто набра номера му.
-Пристигна ли, момичето ми? Защо не ми звънна по-рано? Как си? - той бе различен никога не я питаше къде е и какво прави, винаги искаше да знае просто, как се чувства. -Изморена съм. - призна тя с неохота.
-Карай внимателно! Обади се като стигнеш! - заповяда й. -Ок. - отвърна кратко тя. Никога не противоречеше на него, бе точна и конкретна в отговорите.
-Обичам те много, момиченцето ми. - каза той и тя просто затвори.  
За пореден път се убеждаваше, че дори той не е толкова важен за нея. Бе го преживяла, си мислеше, би могла да продължи живота си, да създаде семейство с приятеля си, да има деца и да беде перфектна, точно както той я бе научил.